Откровено казано, не съм в състояние да изразя възпитано мнението си за държавните ни мъже, защото ще трябва да започна като поставя всяка от тези две думи в кавички. Да не говорим, че има достатъчно обективни и съдържателни такива, изказани от други и към които няма нищо съществено да се допълни.
Ето едно от тях:
След всичко преживяно дошъл съм до убеждението, че като че ли народите имат по-здрав инстинкт, отколкото неговите управници. Това важи особено за нашата държава. И – каква фаталност – тъкмо във времето, когато ще се решават най-важни въпроси за съществуването на България, начело на нея ще се намират все най-калпавите политици. Такива усилни времена, вместо да намерят България управлявана от най-способните и най-мъдрите – са ни заварвали винаги с най-несериозни фигури на държавното корито. Колкото и да не съм фаталист, от време на време се налага мисълта,че както в живота на всеки човек има една фаталност, която прави от някой негодяй вечно щастлив човек, а от някой трудолюбив и добър човек вечен нещастник, така има и фаталност в живота на народите. И като че ли народ, който е молепсан от такава дамга на фаталност, никога не може да я изтрие от челото си. Дали няма един ден да бъде скъсана тази нишка на фаталността по отношение на българския народ? Нима вечно ще бъдат начело на него малки, неуравновесени хора?
Думи на Никола Мушанов по повод политиката на българските правителства по време на Втората световна война.
